Евроатлантизъм – любимата идеология на васалите  Петър ВолгинТова е най-често

Евроатлантизъм – обичаната идеология на васалите

Петър Волгин

Това е най-често използваната дума от политици, анализатори и всевъзможни други участници в общественото говорене. Вече съвсем никой не приказва за плурализъм, народна власт, независимост. Тези думи, а най-много тяхното наличие, наподобява са станали извънредно политически неточни. И по тази причина използването им се заобикаля. Говори се само за евроатлантизъм. Това е обичаната дума на всички, които желаят изрично да се нареждат на „ вярната “ страна в политическия живот. Какъвто и да си, каквито и подозрения от всякакво естество да има към досегашната ти активност, те биват забравяни, когато започнеш да включваш евроатлантическите слова във всяко свое изявление.

Евроатлантизмът е политически правилната идеология на днешния ден. Нейното изповядване се оказа най-бързо движещият се кариерен асансьор. Публичного ѝ изповядване може да те трансформира от „ публичен зложелател номер едно “ в мечтан политически и всевъзможен различен сътрудник. Питайте, господин Пеевски, в случай че не вярвате. Години наред той беше обругаван и напряко сатанизиран. „ Правилните “ медии, политици и анализатори го бяха трансформирали във физически знак на всичко най-лошо в българския политически живот. Немалко хора направиха добра кариера точно въз основата на това, че непрекъснато обясняваха какъв брой неприятен е Делян Пеевски и по какъв начин отстраняването на всичко, което той символизира, е най-прекият път към модернизирането на България. Включването му в листата „ Магнитски “ като че ли сподели, че нашите американски сътрудници мислят тъкмо както българските американофили, т.е. показват Пеевски за съществена спънка пред развиването на страната. Изглеждаше по този начин, като че ли „ Магнитски “ е последният гвоздей в ковчега, който трябваше да придвижи този знак на корупцията и покварата в отвъдното.

Само че през днешния ден следим нещо напълно друго. Делян Пеевски освен че не изчена дефинитивно от обществено-политически живот, а се трансформира в централна фигура в него. Обяснява какво има да става, дава препоръки на всички, кара се на формалния министър председател Денков. И най-интересното е, че никой не смее да му възрази. Най-тихи са точно тези, които дълги години градяха имиджа си главно въз основата на това, че отричаха всичко, което правеше и говореше, въпреки че той тогава съвсем не говореше, Делян Пеевски. Наистина, няма по какъв начин да нападаш човек, който във всяко свое изявление загатва сред пет и 10 пъти думата евроатлантизъм. Като хипнотизирани зайци гледат множеството български политици този евроатлантически питон. Няма по какъв начин, невероятно е да спориш с „ само вярната “ идеология, откакто искаш да те одобряват в официозния строй. А в този момент е време да погледнем какво тъкмо значи това прословуто разбиране.

В своето класическо значение евроатлантизмът е политическа идеология, която приканва за все по-силното доближаване сред Съединените щати и европейските страни. Става дума за доближаване на всевъзможни равнища, само че най-много във военната област. Тъй като Съединени американски щати и европейските страни или най-малко множеството от тях изповядват сходни политически, стопански и идеологически вярвания, е изцяло естествено те да си сътрудничат от ден на ден и повече, настояват пачитателите на евроатлантизма. На ниво на публични изявления се постулира, че това съдействие е учредено на безусловно равноправни начала и че никой от сътрудниците в евроатлантическите взаимоотношения не може да се счита за освен това от останалите.
Неофициално обаче е добре известно, изключително на самите сътрудници, че във всеки аспект на евроатлантическото съдействие водеща роля имат Съединени американски щати. За каквото и да става дума, в последна сметка става това, което желае Вашингтон. Дори и Европа или нейното институционално преобразяване Европейският съюз да получи някакъв политически „ Оскар “, тази премия постоянно ще бъде единствено за поддържаща роля и в никакъв случай за основна.

И по този начин е било постоянно. Разликата е само в това, че в някои исторически интервали американската доминация е била по-дискретна и ненатрапваща се, а в други е директна и безапелационна. По време на Студената война да вземем за пример американският диктат върху /западно/европейските работи въобще не се крие, като оправданието за това държание е, че Съединени американски щати са единственият поръчител за оцеляването на „ свободния “ европейски свят против руската „ опасност “.

След разпадането на Съюз на съветските социалистически републики нещата леко се трансформираха. Американците трябваше да понамалят покровителската си реторика, обвързвана със спасяването на Европа, най-малкото тъй като европейските страни към този момент нямаше от какво да бъдат спасявани. Съветският съюз изчезна и това даваше съображение на някои европейски водачи да придобият задоволително самочувствие даже да спорят с Америка и намерено да се опълчват на нейните инструкции. Най-яркият образец в това отношение е нахлуването на Съединени американски щати в Ирак през 2003 година Тогавашните ръководители на Франция и Германия се оповестиха изрично против сходни дейности и провокираха сериозното неодобрение на американските си сътрудници, които бяха привикнали, че каквото и да кажат и създадат, ще бъде посрещнато с нестихващи аплодисменти от страна на европейците.

Две десетилетия по-късно сходна демонстрация на несъобразено със Съединени американски щати европейско мислене и държание наподобява безусловно немислимо. Нищо общо нямат връзките сред Европейски Съюз и Съединените щати с равноправието. Евросъюзът се е трансформирал в безлична марионетка, която марширува и танцува в безспорен синхрон с музиката, която пускат от Вашингтон. Днес понятието евроатлантизъм значи единствено две неща – безапелационна доминация на Съединени американски щати и васално държание от страна на Европейски Съюз. Както ръководителите на Евросъюза, по този начин и водачите на множеството европейски страни са в ролята на обслужващ личен състав, който няма самообладание да задоволи всяко американско предпочитание. Ето единствено един образец. Ако от Вашингтон кажат че „ Путин е деспот “, всички висши брюкселски служители бързат да добавят, че „ Путин е непоносим деспот “. Ако Съединени американски щати постановят, че Европейски Съюз би трябвало да приключи всичките си връзки с Русия, управлението на тази организация ще си счупи краката от бързане да извърши това напътствие.

Днес Европейският съюз е изгубил каквато и да било самостоятелност в връзките си със Съединените щати. Евросъюзът не е независим индивид в тези връзки, а просто безхарактерен реализатор. Някои споделят, че това е естественото положение на нещата и че няма никакъв смисъл Европейски Съюз да се пробва да бъде самостоятелен, че само вярната тактика е таман тази – тотално послушание на американското владичество. Подобен мироглед е изключително известен в България. Разбира се, не измежду естествените хора, а в средите на политическия хайлайф.

Това наподобява обикновено, имайки поради, че през другите интервали на новата българска история нашият хайлайф с наслада се е подчинявал на разнообразни господари. През първата половина на 20 в. нашите ръководители с наслада обслужват ползите на Германия, след 9.09.1944 са най-безкритичните реализатори на желанията на Съюз на съветските социалистически републики, а през днешния ден с беззаветна лоялност бързат да изпълнят и най-дребните стремежи на Съединени американски щати. Сменят се единствено господарите, до момента в който манталитетът на властта в София остава неизменим, т.е. слугински.

Ето това е най-точната характерност на българския евроатлантизъм – категорично послушание на Големия геополитически брат. В това няма нищо учудващо. Първо, такава е историческата ни традиция и, второ, много по-важно, тъкмо такива са директивите, спускани от Брюксел. Слушайте деликатно нашите американски сътрудници, споделят еврошефовете, и мигновено изпълнявайте. И българската власт бърза да извърши, ръководейки се от правилото, че евроатлантическите началници знаят най-добре какво да се прави или, както гласи оригиналът на това изначално предписание, „ начальство лучше знает “.

Фактът, че българските ръководещи се усещат задоволително конфортно в ролята си на прислужници обаче никога не значи, че и всички останали българи сме съгласни да бъдем в същата позиция. По-скоро е правилно противоположното. Едно по-внимателно вглеждане в публичните настроения демонстрира, че васалното състояние, в което днешната власт е сложила страната ни, среща голяма опозиция. Оказва се, че налаганата от горната страна публична евроатлантическа идеология се приема задушевно само от представителите на ръководещия хайлайф и от неговия медиен антураж. На останалите към този момент им става неприятно сега, в който някоя властова фигура включи на макс евроатлантическата си логорея.

Помня, че по безусловно същия метод реагираха естествените хора през 80-те години, когато някой тогавашен властник за следващ пък ги удавяше в приказки за „ светлото комунистическо бъдеще “. Наистина няма никаква разлика сред дейностите на пропагандистите на официозната комунистическа идеология и днешните промоутъри на официозния евроатлантизъм. Колкото повече се стараеха тогавашните комунистически пропагандисти, толкоз повече хората намразваха комунизма. Колкото по-яростно излизат от кожата си днешните евроатлантически пропагандатори, толкоз повече това натегачество разбиране провокира скука и даже омерзение у естествените хора.
Оказа се, че да харесваш евроатлантизма значи да одобряваш васалното състояние, в което слагат страната ни ръководещите.

Да си евроатлантик през днешния ден значи да си склонен България да играе ролята на прислужник, който безмълвно прислужва на господарите и живее в стаичката под стълбището. Повечето от българите сигурно не харесват това. Да, сега това нехаресване се показва главно в бърборене измежду другари и в гневни статуси в обществените мрежи. Но няма да е постоянно по този начин. Ако евроатлантическото лакейско държание на ръководещите продължи, хората от ден на ден ще поддържат партии, които се опълчват на този политически слугинаж и отстояват националното достолепие.

В Европа недоволните вършат тъкмо това. Победата на Герт Вилдерс и неговата Партия на свободата на парламентарните избори в Нидерландия е единствено следващото доказателство, че на от ден на ден европейци им е омръзнало от вашингтонско-брюкселския диктат върху живота им. Вместо покорно да извършват напътствията на Съединени американски щати и Европейски Съюз доста европейци употребяват изборите, с цел да се противопставят на наднационалния диктат и да покажат, че желаят да бъдат уважавани свободата и националното им достолепие.

Като цяло от ден на ден нараства съпротивата против принудително налагания евроатлантизъм и неговите локални васални пропагандатори. Въпрос на време е това да стане преобладаваща електорална наклонност и в България.